Падането на Одринската крепост
13/26 март 1913 г. - Одрин падна!
Първенството на Свиленград в хода на Балканската война не се изчерпва с първия победен ден и радостта от освобождението. Името на града остава неразривно свързано с много значими и решаващи събития от началото до края на войната. Най-важното от тях безспорно е обсадата и превземането на Одринската крепост. Стратегическото му разположение, законите на военното изкуство и историята отреждат на Свиленград ролята на команден център, в който са планирани и взети най-важните решения на Одринската епопея. Това обстоятелство досега неоснователно е било подминавано от историческата наука, ще се спра по-обширно на него.
Щабът на 2-а армия с командир генерал Никола Иванов, определена да блокира и обсади Одринската крепост, е сформиран в първия ден на мобилизацията на 17 септември 1912 г. в Пловдив. На 26 септември щабът се премества в Търново Сеймен, за да бъде по-близо до съсредоточените по границата части на дивизията. В първия боен ден на Балканската война на 5 октомври генерал Никола Иванов придружава главнокомандващия цар Фердинанд, помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и част от офицерите от Главната квартира до височините край с. Бисер, откъдето наблюдават настъплението на българските войски и превземането на Свиленград. На 10 октомври щабът на 2-а армия се премества от Търново Сеймен в Свиленград и остава тук до края на февруари 1913 г. Едва на 1 март той се премества в с. Ортакчи, където е и щабът на Източния сектор, за да може отблизо да следи за организационната подготовка и оперативното управление на атаката на Одринската крепост. Стратегическото решение обаче е взето и подготвено в Свиленград, където щабът на 2-а армия пребивава в продължение на близо пет месеца.
Щабът на 2-ра армия се състои от 25 офицери и петима чиновници, натоварени с оперативното управление на частите и съединенията на армията. Към него, за охрана и за други служби, са придадени 205 подофицери и войници. Неразделна част от щаба съставлява Тиловото управление на армията в състав от 25 офицери, 24 чиновници и 204 подофицери и войници. Към щаба се числят още седем специални подразделения: телеграфна полурота, колоездачна рота, инженерен парк, подвижна артилерийска работилница, ветеринарен лазарет, стражарска рота и стражарски ескадрон. Общо в Щаба на 2-а армия служат 63 офицери, 29 чиновници и 1 235 подофицери и редници (или 1 327 души). На тяхно разположение са предоставени 176 ездитни и 261 товарни коня, 36 вола, 124 конски и 17 волски каруци, 61 велосипеда и един автомобил. (8) Цялото това множество от хора, добитък и техника е разположено във или край Свиленград и в продължение на пет месеца отмерва пулса на градския живот и твори българската история.
Всъщност генерал Никола Иванов от самото начало на войната настоява пред Главната квартира и ЩДА да получи заповед за атака на крепостта. Той е твърдо убеден, че Одрин може да бъде превзет с открита сила, като най-благоприятният момент за това е бил между 8 и 10 октомври. И след това командирът на 2-а армия продължава да иска настоятелно от помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и началник-щаба на Действащата армия (ДА) генерал Иван Фичев позволение за атака, но не среща разбиране. За да се реши окончателно въпросът ще има или не атака на крепостта, на 9 декември 1912 г. в Свиленград по заповед на ЩДА е свикана специална комисия под председателството на генерал-майор Никола Иванов и с членове: генерал Степан Степанович, командир на 2-ра сръбска армия; генерал-майор Пантелей Ценов, инспектор на артилерията в ДА, генерал-майор Симеон Янков, инспектор на инженерните войски в ДА, генерал-майор Георги Вазов, началник на Тракийското генерал-губернаторство със седалище в Лозенград; полковник Хрусто Кушев, началник на артилерията на 2-а армия; полковник Стоян Загорски, началник на обсадната артилерия, полковник Александър Атанасов, началник на инженерните войски на 2-а армия; полковник Иван Русев, началник-щаб на 8-а пех. Тунджанска дивизия. Задачата на комисията е да се произнесе окончателно възможна ли е една успешна атака на Одринската крепост и по какъв начин да се осъществи. След като отхвърля вариантите за внезапна атака, интензивна и непрекъсната артилерийска бомбардировка и постепенна атака, комисията накрая избира като най-подходящ вариант на ускорената атака на Източния сектор.
Съдбоносното решение е взето на 11 декември 1912 г., по време на първото примирие (20 ноември 1912 – 21 януари 1913 г.). Веднага след това командирът на 2-а армия генерал Н. Иванов инспектира позициите около крепостта и след завръщането си в Свиленград на 17 декември три дни работи върху своите „Съображения за действията по завладяването на Одрин с ускорена атака”. Този документ е представен в ЩДА с рапорт № 2760 от 20 декември. Към него са приложени още планът на началника на артилерията на 2-а армия полковник С. Загорски от за целите и задачите на артилерията по време на атаката на крепостта и планът на началника на инженерните войски на 2-а армия полк А. Атанасов за инженерната подготовка и оборудването на участъка Кестенлик – Айваз баба от Североизточния сектор.
След подновяването на бойните действия на 21 януари 1913 г. в Свиленград са взети още редица важни решения, оформени в планове, наставления и инструкции, като съставна и неразделна част от оперативната подготовка за атаката на Одринската крепост. Такава е например поверителната записка от началника на инженерните войски при 2-а армия полковник А. Атанасов от 14 февруари за изходното положение на войските при атаката на Одринската крепост и етапите по овладяването й с точна инструкция за действията на артилерията. Извършената в Свиленград щабна оперативна подготовка е здравият фундамент, който осигурява успешния изход на атаката на Одринската крепост на 13 март 1913 г.
Приносът на Свиленград към Одринската епопея и към успешния изход на бойните действия на Тракийския операционен театър не се изчерпва само с горепосочените факти. В града по време на цялата обсада пребивава и щабът на 2-а сръбска армия начело с генерал Степан Степанович. Оттук той командва двете сръбски дивизии – Тимошката и Дунавската, които влизат в състава на 2-а армия и заемат западния и северозападния сектор. В Свиленград се намират и други щабове и служби на българската армия, като например инспекцията на инженерните войски на ДА в лицето на нейния титуляр генерал-майор Симеон Янков, командирован от Главната квартира за постоянно тук след съвещанието на комисията на 17 – 19 декември 1912 г. с цел лично да подготви в инженерно отношение атаката. Още преди това обаче той пребивава по-често тук, отколкото при Главната квартира, защото е ангажиран с организацията на една новаторска дейност, която завинаги остава във военната история със своето месторождение – българската бойна авиация.
Българската бойна авиация е родена в Свиленград, тук е формирано 1-о аеропланно отделение, тук край гарата е построено първото българско военно летище, оттук е извършен първият боен полет, тук са осъществени всички първенства на българското военновременно авиационно дело.
Свиленград е свързан с историята на Балканската война и с формирането на 11-а пех. Опълченска дивизия. Още в първите дни след освобождението в града започват да пристигат, превозвани по железопътната линия, допълващи и опълченски дружини с първоначално предназначение за попълване на частите на 1-а и 2-а армия и за изпълнение на гарнизонна служба в различни новоосвободени градове. На 13 октомври 1912 г. по заповед на ЩДА от тези дружини се формира нова пехотна дивизия в състав от две бригади с по два полка (55-и, 56-и, 57-и и 58-и пех. полк), която получава пореден № 11. Под командата на генерал Вълко Велчев, един от героите на Сръбско-българската война, 11-а пех. дивизия е разположена на Източния сектор с щаб в с. Ортакчи.
Популярното наименование на дивизията е „Опълченска”, тъй като по-голямата част от личния състав на нейните полкове е рекрутиран от опълчението на българската армия, т. е. от мъже между 40 и 46-годишна възраст, колкото е пределът за военната служба в България по онова време. Заедно с бойците от резервните полкове на възраст над 30-те, те спадат към категорията на т. нар. „чичовци” – корави български мъже, глави на семейства, често вземани на подбив от по-младите войници, сред които нерядко са и собствените им синове, но показали невероятна твърдост, издръжливост и упорство в най-кръвопролитните и решителни боеве. Колоритно описание на „чичовците” от 11-а пех. Опълченска дивизия е оставил майор Димитър Азманов, началник-щаб на 3-а бригада от 9-а Плевенска дивизия, който има преки наблюдения за тях от съсредоточаването им в Свиленград и от дейността им на Източния сектор:
„Това бяха хора над 40 години, уморени от всекидневната полска работа, брадясали, имащи вид на същински старци. Повечето от тях бяха облечени в собствено селско облекло, върху което бе препасан военен пояс с паласки за патрони, а през рамото висеше пушка, окачена понякога на връв. Само по военната фуражка или по калпака с герб се познаваше, че това са войници. Между тях имаше и граждани, които носеха граждански меки шапки или бомбета, а някои бяха разпънали дори чадъри, за да се пазят от дъжд, вместо платнища.
Още по-интересна бе картината на техните началници, офицерите. Те бяха сякаш извадени, както се казва, от някоя стара възглавница, стари хора, напуснали армията преди много години, сега бяха облекли своите архаични униформи – демодирани фуражки, мундири, шапки, калпаци. По-старите яздеха на малки местни кончета, завити с черни кавказки ямурлуци – „бурки”. Отдавна тези офицери бяха скъсали всякаква реална връзка с армията – уволнени най-често за бездарност или пиянство, а сега бяха повикани да бъдат водачи на въоръжения български народ. Кой ли зъл гений се бе досетил днес за тях, за да ги извади от забвението и да постави в ръцете им живота и здравето на тези добродушни стари войници?
Полковете от 11-а пехотна дивизия бяха съставени в по-голямата си част от шопи от Софийско. Хубавите шарени шопски ямурлуци ги издаваха. Но въпреки напредналата им възраст тези хора носеха една истинска военна душа. Те бяха послушни, невзискателни, а и в боевете не се посрамиха”.
През цялото време на войната Свиленград играе първостепенна стратегическа роля в снабдяването не само на дивизиите на 2-а армия при Одрин, но и на цялата българска войска на Тракийския операционен театър. Главните снабдителни линии на 1-а и 3-а армии започват от Свиленград, където по железопътната линия или по шосето се подвозват провизии и амуниции от вътрешността на страната, и продължават по мостовете на Тунджа към Лозенград и Чаталджа и през Арда за Ортакьой и Димотика. „Както едната, така и другата бяха трудни комуникационни линии по причина на отсъствието на добри пътища – свидетелства генерал Н. Иванов. – По тези линии се прекарваше всичкото прехранване на армията и по тях загиваха с хиляди волове, биволи, коне и хора. Трудностите можеха да изтърпят само българските безропотни селяни с техните още по-безропотни и непретенциозни добитъци”.
Свиленград е основният снабдителен пункт за частите на 2-а армия и неговите стари или новопостроени пекарни работят денонощно за хляба на войската. Свиленградската гара се превръща в основен разпределителен пункт за целия Тракийски операционен театър. Затова генерал Н. Иванов, който пребивава в града и има непосредствени наблюдения, свидетелства: „Свиленград стана много важен, защото оттук се получаваше всичко необходимо за 8-а и 9-а дивизия. Тук се разтоварваше обсадната артилерия, за превоза на която до позициите се използваха много превозни средства... Безпорядъкът, който владееше в града, беше толкова голям, че не можеше да не обърне внимание на най-несведущите шпиони. С това може да се обясни отчасти и излаза при Одрин на 16 октомврий”.
Командирът на 2-а армия може и да греши в подозренията си за предполагаемия турски шпионаж, но иначе рисува достоверна картина на Свиленград по време на Балканската война. Безпорядъкът и многоезичието в града се дължат в най-голяма степен на присъствието на чужди военни аташета и кореспонденти, привлечени като мухи на мед от стратегическото му местоположение пред портите на Одрин. По време на Балканската война към ЩДА са акредитирани 110 военни кореспонденти от 16 страни, освен България. Тъй като българската военна цензура налага сурови правила, заради които често я сравняват с японската цензура от Руско-японската война, по-голямата част от тях остават без достъп до бойното поле, а следователно пред опасността да се лишат от слава и големи хонорари. Затова на 15 октомври 1912 г. в Свиленград се изсипват над 80 военни кореспонденти и около 25 военни аташета от цяла Европа. Сред тях се срещат имената на В. И. Немирович – Данченко („Русское слово”), Н. П. Мамонов („Утро Росии”), проф. Александър Пиленко („Новое время”), Владимир Сис (”Народни лист”), Херменегилд Вагнер („Райхспост”), Бенет Бърлей („Дейли телеграф”), Рене Пюо („Льо Тан”), Жан Пелисие („Депеш дьо Тулуз”), Луиджи Бардзини („Корриере делла Сера”) и още десетки прочути навремето журналисти на най-авторитетните европейски и световни издания, някои от тях придружени от фотографи, други сами въоръжени с фотографска техника. Специално да надзирават това шумно, капризно и любознателно сборище в Свиленград от Цензурната секция при Главната квартира са командировани авторът на „Строители на съвременна България” Симеон Радев и д-р Нейчо Иванов.
Само като илюстрация ще посоча, че Швеция, която до войната дори няма свое дипломатическо представителство в София, специално назначава капитана от ГЩ Фредерик Линденкрона за военен аташе и го изпраща в Свиленград. Тук заедно с него пребивават още двама шведски офицери и доброволният военен кореспондент и фотограф Аугуст Стакелберг от Стокхолм. Какво остава тогава за другите по-велики и по-заинтересувани европейски страни, чието представителство в първия освободен български град е още по-значително.
Международното присъствие в Свиленград се допълва още от военните художници, от военните кинооператори, от лекарите, фелдшерите и милосърдните сестри на военните болници, разположени край града. Не липсват и високи гости от София – на няколко пъти в града пребивава цар Фердинанд, а царица Елеонора, чийто санитарен влак е стациониран на гара Любимец, идва почти всеки ден да обикаля военните болници. Недалеч от Свиленград, на гара Кадъкьой, последната преди Одрин в български ръце, на 2 януари 1913 г. се провежда Коронен съвет или разширено заседание на Министерския съвет с участието на царя, помощник-главнокомандвашия, началникът на генералния щаб, командирите на армиите, министър-председателя и министрите, което взема важни решения за втория етап на войната след примирието.
Свиленград вторично е наводнен от кореспонденти, министри и първите хора на България изобщо след 13 март 1913 г., които бързат да видят с очите си българското чудо – победителите в Одрин!
На основание на всичко това мога авторитетно и отговорно да заявя, като професор от Българската академия на науките и като историк с над 30-годишен професионален опит, че днес няма друг град в България, който толкова тясно да е свързан със самата същност на Балканската война, разбирана като бойни действия на главния операционен театър. Градове като София, Благоевград, В. Търново, Стара Загора и други, също свързани с тези събития обаче не са оставали толкова продължително и така ярко във фокуса на войната, както Свиленград. Това съвсем не е случайно съвпадение, продиктувано от нечии лични пристрастия, а закономерно следствие от геополитическото значение на региона в българската и европейската история. И тук стигаме до историческата дълбочина на мястото и ролята на Свиленград и неговата околност в Балканската война.
Военно-историческата наука учи, че историята на континента е написана на три бойни полета, където са се разигравали най-съдбоносните и решаващи битки през последните две хиляди години. Заедно с т. нар. „Венециански четириъгълник” в Северна Италия, и Фландрия в Северозападна Европа, Източна Тракия в нашите земи е била бойното поле, върху което са написани най-важните страници от военната история на континента. Неслучайно тук през V век преди новата ера възниква могъщото тракийско Одриско царство. Тук наблизо, между днешния Одрин и съвременния Свиленград, на 9 август 378 г. готите на Аларих сразяват легионите на император Валент, поставят началото на края на Римската империя, отварят пътя на Великото преселение на народите към Западна Европа, и не с перото на историка, а с меча на война прокарват историческия синур между Античността и Средновековието. Буквално на същото място на 14 април 1205 г. Калоян поразява цвета на западното рицарство и посича възхода на Латинската империя. Дори само един бегъл поглед върху историческия атлас ще ни убеди, че Източна Тракия в нейните естествени географски граници, заключени между Черно и Мраморно море, Марица, Странджа и Сакар, е белязана с най-славната топография на българската военна история – от Булгарофигон и Аркадиопол при Симеон І Велики, до Клокотница при Иван Асен ІІ. Край Черномен, на броени километри от Одрин, а следователно и от Свиленград, през 1371 г. християнското войнство прави отчаян опит да спре османската инвазия на Балканите. На два пъти през ХІХ век – през 1828 и 1878 г. – полковете на Руската империя успяват да достигнат и завладеят Одрин. Петмесечната обсада и двудневната победоносна българска атака през 1912 – 1913 г. обаче надминават всички предходни битки – и по числеността на противостооящите сили, и по поразяващата мощ на оръжията, и по мащаба на военните действия, и по историческите последици на войната.
От това славно бойно поле на Историческа България днес в границите на съвременната българска държава е останало само едно единствено кътче – Свиленград и неговата околност. И то обаче е достатъчно, за да бъде материално свидетелство на българската бойна слава и на световното историческо наследство. При едно условие: ако ние, наследниците и стопаните на това свещено кътче – Свиленград в случая, но България изобщо – съумеем да оценим по достойнство значението на това историческо наследство.
Природата не се е показала щедра към България, когато е дарявала подземните богатства. По българските земи няма нефтените кладенци на Близкия Изток, нито диамантените залежи на Южна Африка, няма газовите находища на Средна Азия, няма желязната руда на Северна Америка. На световния стопански атлас мястото на страната ни изглежда пусто и невзрачно. Ако обаче някой си направи труда да картографира всички места, на които през хилядолетната история по нашите земи са се водили битки, България ще се окаже сред водещите европейски страни. Много селища, които иначе трябва да се търсят с лупа, на военния атлас ще изглеждат като метрополии, а територията, на която се е създавала, утвърждавала и отстоявала българската държавност, ще бъде плътно наситена с история. Затова тъкмо историята, със своето материално и духовно наследство, е нашето най-голямо богатство.
Проф. д.ист.н Светлозар Елдъров